СТУД - Нидал Алгафари

СТУД - Нидал Алгафари c
10.05.21 12:59

СТУД

Бог се обиди, че така оставиха, родата на татко да се спомине и прати зима невиждана. Три дена мокър сняг валя, а когато спря, севернякът скова всичко живо. Заранта, когато и той се успокои, шум се не чуваше. Птичка не пропяваше. Вълк се не обаждаше, сал едно трещене из цялата гора кънтеше. Клоните, натежали от снега се кършеха. Цели дървета като отсечени падаха. А ние от каливата ни не можехме да излезем, щото пред вратичката ѝ повеят бе запратил сняг колкото нея голям. Свършиха ни дървата за огрев, дето бяхме събрали и тогава неволята накара майка ми да преглътне в себе си обидата и да пожелае при майка си и татко си да иде. Милост и прошка поне за мен да изпроси. Проби малка ниша в къщурката ни, колкото да се промъкнем, зави мен и себе си с всичко, което имахме, и тръгнахме.

Пътеката, дето си я знаехме, бе така насипана с бяла покривка, че преливаше през шубраците от двете ѝ страни. Виелицата се радваше на постланата бяла и мека черга, играеше си лудешки, завърташе се на едната си страна като края на ризата ѝ викаше крехките снежинки урок да им дава, че дорде са малки и крехки, могат да ги стъпчат, ама съберат ли се в едно с нея, нямаше ни жива твар, ни дърво вековно, което да им се не подчини. Събираше ги тя и ги вдигаше високо и там ги захвърляше пред нас, та никак да не виждаме просеката. Други снежинки бялата самодива запращаше в лицето ми, по ушите ми, в носа ми, а щом ме допираха, се вкопчваха в мен и на висулки ставаха. Виелицата веднъж ни следваше, после отиваше другаде пакости да върши и пак се връщаше или пък ни преварваше да троши пред нас натежалите клони.

Майкя ми бе увила нозете ми с кожи, ала така да бе дълбок снегът, че нямаше и стотина стъпки да направим и спирахме, щото студените демони протягаха ръце изпод мразовитата постеля и се вкопчваха в кожите. Дърпаха ги и колкото и да ги пристягахме, те се изуваха или се пълнеха със студ, който се топеше, та се разтичаше по ходилата. След това замръзваше и като ги разтърквах малко, пак протичаха. Там, дето по сто разкрача преди правих, тогава по десет трудно минавах. Одеждите ми се не огъваха, а се трошеха, щом се извърнех. Всичко трепереше по мен. Устните, ръцете, колената сякаш някой с иглички ги пронизваше.

Майкя ми се спря. Извърна се към мен, че бях се забавил и като ме видя така окаян, отметна връхната си дреха и връз мен я постави.

-Георги, ти си мъж голям вече. Ще удържиш, нали маминото. Заради мен ще удържиш. – ми рече и пак тръгна напред.

Много исках да ѝ кажа, че мъж не съм. Че ми е студено. Че повече нямам сили да вървя, ама ми дожаля като я гледах такава мъничка, слаба и прегърбена да върви, подложила снага на виелицата, та мен да опази. Тялото ми вода искаше. Във вода газехме, а не можеше от нея да се отпие. Устните ми се напукаха, та се нацепиха. Кръв рукна от тях. Коленете ми се спънаха и паднах на них. Исках да заспя. Малко само, ей така да отморя. Тогава и мама спря. Разбута снега пред себе си, та стигна под бор голям. Седна и мен придърпа към себе си. Разтвори одеждите си. Тури ме да седна в скута ѝ и ме загърна и с нейните. Моето треперене не бе нищо от това, което усетих от снагата ѝ. Тя се тресеше. Стисна ме силно. Нейните ноги, обкрачиха моите, нейните ръце обгърнаха мен, главата си над моята постави и с дъха си ми даваше топлина –

аз да имам.

-          Спи чедо мое! Спи! Майчино сърце ще те стопли. – изричаше тя и след всяка дума ми даваше топлина от дъха си.

Като очи затворих, тя надигна глава и тъжните ѝ очи се загледаха към фучалото пред нея.

-          Виелице мила! Не знам защо си така разгневена? Мен ли укор да ми правиш или си играеш на воля? Моля ти се, като майка ти се моля, иди си! Не погубвай животеца му. Още нищо е невидел. Иди си! – рече ѝ майкя ми на бялата самодива и пак постави глава на моята.

Виелицата още малко полудува, па някак се укроти и приседна пред майкя ми. Разкърши рамене, та снежинките й полепнаха по челото на мама. Мама не помръдна. Виелицата ръце протегна да избута майчините ми, че закачката й да продължи, ала и те не помръднаха. И тогава таз мразовита господарка може сърце да нямаше, но душа носеше се надигна. Разфуча се.

-          Ауу!

Рипна от пред нас и се затича надолу по дерето. Ако до сега си бе играла и лудувала, сега гневно се бе развилняла. На себе си се разлюти, че от играчка, плачка стана. Тичаше. Махаше с ръце и фъргаше сняг зад нея. Далеч отиде бялата самодива, някъде по върхарите още малко чувах виенето ѝ, после всичко утихна и аз заспах в прегръдката на мама.

Така ни намериха добрите хора. Още сахат време и сме щели да стигнем селото. Майчиното ми сърчице бе спряло, ала ми е давало от топлината си, та да оживея. Снагата ѝ сал ръката ми не опазила. Измръзнала бе. В селото нея погребаха, а мен оставиха в ръцете на знахаря.

 

Нидал Алгафари

Худоожник - Ойа Фандъкова

Една идея на Мария Джуркова и Богдана Сиракова по повод 24 Май.