НА НЕБЕТО ЛИ СИ – Мартин Ралчевски

 НА НЕБЕТО ЛИ СИ 

(по действителен случай)

 Бяха изминали десет месеца откакто бабата на Христо почина, а той още преживяваше раздялата. Като интелектуалец, завършил един от престижните университети в страната, той бе мъж с рационално мислене. Житейската му философия относно невидимото бе, че е възможно отвъд да има нещо, но понеже нищо не е доказано, по-правилно е човек да не се отвлича в празни мъдрувания. Макар, че не искаше да си го признае, загубата на баба му обаче го разтърси и го изкара от летаргията на рационалното мислене. Времето си течеше, а той все не успяваше да се отърси от спомените. Не искаше да се примири, че тя, ей така, е изчезнала. Завинаги. Ден след ден, месец след месец, той продължаваше да е с нея духом.

На 1-ви септември си легна неспокоен. Напоследък той бе често тревожен, но тази вечер бе особена. Освен неспокойство у него се бе загнездило някакво смътно предчувствие за невъзможна среща.

– На небето ли си, бабо? – повтори тихо в тъмното, сви се като кравай на една страна, затвори очи и потъна в спомените.

Тя бе кротка, неконфликтна старица. Никога не повишаваше тон. Бе добра домакиня. Готвеше вкусно, с любов за цялото семейство. А след като всички сядаха около масата благодареше на Бога. Живееше скромно. Нямаше почти никакви лични вещи. До леглото й пък имаше кандило и иконата на света Богородица. Когато Христо я питаше, защо всяка вечер пали кандилото тя тихо отговаряше: „Така трябва, миличък.“

Нощта настъпи. Христо се отпусна, унесе се и неусетно се озова на малашевските гробища. Бяха се събрали доста хора. Баща му, майка му, сестра му, роднини, приятели, съседи. Поводът бе особен. По някаква неясна причина щяха да преместват тленните останки на баба му от гроба. Това бе странно, дори плашещо, защото от кончината й не бе изминала дори година. Но никой от присъстващите не изглеждаше притеснен от факта. Гробарите изкопаха пръстта, достигнаха до ковчега и внимателно го отвориха. Всички се скупчиха, за да зърнат какво има под капака. И тогава се случи необяснимото. За ужас, или по-скоро, за изненада на Христо, баба му бе непокътната. Имаше здрав вид и изглеждаше не като мъртва, но сякаш, че спи. В този миг Христо забрави за добрите обноски и мнението на околните. Наведе се над нея, а дъхът му почти спря. Гледаше я от близо. Не мигаше, не помръдваше. Беше сериозен, тъжен, но и екзалтиран, преливащ от любов.

„Бабо. Бабо...“, повтаряше тихо без да отделя поглед от нея.

Изненадата бе всеобща. Всички гледаха учудени. Никой не смееше да помръдне.

И тогава... чудото се случи! Бабата се покашля. А миг след това бавно отвори очи.

Настъпи суматоха.

– Жива е! – извика някой, а думите му отекнаха като ехо в цялата околия.

– Но как?! Как е възможно? – промълви някаква жена.

– Жена ми припадна! – добави друг. – Моля ви, дайте вода!

– На Цеца също й прилоша! – Подайте вода и насам!

В настъпилата суматоха Христо се притесни и разсея.

Когато потърси отново баба си с поглед тя вече не беше там. Пред широко отворените му очи в тъмното светеше единствено циферблатът на нощният му часовник. Той протегна ръка и запали лампата на шкафчето.  

 – Изглеждаше толкова спокойна и... щастлива – каза си и се усмихна. – Може би пък това беше знак от отвъдното, който означава, че там горе наистина има нещо. Колко е хубаво само! Баба е на небето! Опростена... Жива... и... щастлива...

 

П.П.След този сън тревожността на Христо в един миг се изпари. Той стана спокоен и някак необяснимо щастлив. А всички, които го познаваха, се чудеха на промяната.

 

Mартин Ралчевски

Художник - Ойя Фандъкова

Една идея на Мария Джуркова и Богдана Сиракова по повод 24 Май.