Отговор на загадката от 28.04.2019г.на "Възрожденско приключение-Великден"

„Съзра ли нявга унизен

Човек да тръпне пред човека

Аз скритом страдам просълзен

И мъка ме гнети нелека"...

Йордан Ковачев

 На 18.10. 1895 г. в гр. Пещера, в семейството на изселници от Пиринска Македония се ражда Йордан Ковачев. Гимназиалното си образование завършва в Пловдив, а висшето юридическо в Софийския университет. Запленен от личността и идеите на Толстой, през целия си живот като дългогодишен адвокат и публицист, въздържател, есперантист, вегетарианец, читалищен и кооперативен деец, той се бори за утвърждаване на истината, доброто и вярата в човека.  Поетичните и белетристичните му произведения, както и многобройните му преводи са свидетелство за безспорен талант и му отреждат заслужено място в българската литература. След смъртта на Н. Ракитин е избран за председател на Съюза на писателите от провинцията в България. Заради защитата на Никола Петков през 1947 г. е затворен в комунистическата преизподня - лагера „Куциян", а след това е затварян в лагера Белене два пъти: 29.04.1951 - 28.04.1952 г. и 11.07.1957-19.12.1958 г. Считан за най-добрият познавач на Толстой и Толстоизма извън границите на Русия. Наричан Махатма Ганди, не само заради физическата прилика с нео, а и заради пацифизма, който изповядва. 

СПИСЪК НА НЯКОИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ЙОРДАН КОВАЧЕВ

1.  Моето утро. Стихове. София, Възраждане, 1924. 80 с.

2.  На невидими струни. Стихове. София, Посредник, 1926. 62 с.

3.  На борба с бедността. София, 1936. 29 с.

4.  Озарение. Стихове. Пловдив, Братско слово, 1938. 127 с.

5.  Изпуснати хора. Драма в 5 действия. 3. изд. Севлиево, Братство, 1942. 64 с.

6.  Златни капки. Разкази и легенди. 2. изд. Севлиево, Братство, 1943. 176 с. 

 

ЧЕТИРИ СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ЙОРДАН КОВАЧЕВ

 

              ЗЕМЯ

 

Сега си ти печална, стара, суха,

Измъчена от твоите деца,

Израснали за грях и за разруха

Със каменни и ледени сърца.

 

Сега си ти покрита с люти рани

В които гний и мре светът студен,

Що къс по къс из стъгдите постлани

Теб - майката - продава те без свян.

 

Тук зид корав ликът ти загрозява,

Там твоя стан опасан е с бодли,

Веригите са днеска твойта слава,

Венеца ти - от кървави стрели.

 

Но майчице, и мъченица свята,

Живее в мен за тебе песента,

Когато ти, красавица богата,

Цъфтяла си във мир и красота.

 

Кога е бил ликът ти рай- градина,

Де в всичко пей, ухае и цъфти,

И на деня чаровната картина

Сияла е с незнайни красоти.

 

В гигантски лес от стройни каламити

Кипял е гмеж от същества безброй,

Ту с нежен мъх, ту с щит корав покрити

Едни без глас,а други с рев и бой.

 

Цветята ти разцъфвали са с трясък

От силата на девствения сок,

Да те красят със дивен дъх и блясък

И с багрите на своя род висок.

 

Навред из теб - във долините злачни,

В планини стрелнали синий свод,

В моретата, в реките ти прозрачни

Личала мощ, стихия и живот.

 

И във нощта, кога Сатурн унесен

От тъмен свод сияен, силен, млад,

Предлагал е на тебе с звездна песен

За дружба знак той своя пръстен злат,

 

По тебе са възпламвали вулкани,

И във нощта да чувствуваш сама

Кипежа жив на твойте сили сбрани,

Царице и красавице земя!

 

 

                    * * *

Свечерява се във равното поле,

Тихо, неусетно равнините

Теменужна мрачина заля.

 

Плаха двойка птици към върбите

Прелетяха с безприютен вик,

Прилеп круто кръшна над тревите

 

Да отбегне кроткия светлик,

На светулка, лъч мъждив понела,

В мрака да посвети миг след миг.

 

Тя блещука в нива пожълтяла

Кат искра дошла от висини,

Огън жив от небесата взела

 

Сухо жито да възпламени.

А щурците пеят на земята

Песен за размирни старини;

 

Хладен лъх въздиша в тъмнината

Вплел крила из младите лози,

И треперят тъжно в небесата

 

Рой звездици - сребърни сълзи.

 

 

              * * *

Борба стихийна с злото в мене,

Борба за мир и идеал,

С бурливи мисли възгордяни,

Старинна ярост и печал...

 

Дали не е душата вече

Като поле след кървав бой,

Където чуй се отдалече

Сал гарван черен, вълчи вой?

 

Не съм ли вече суров войн

Всред буря и метеж кален,

За подвиг и борби достоен,

Към нежни блянове студен?

 

Но всяка вечер щом се върне

Пламтяща мисъл от борба.

И с нежни цветове загърне

В борби ечалата тръба,

 

Аз свличам свойта твърда броня

От устрем траен, тих и здрав,

Стрелите остри пътьом роня

И хвъргам своя лик корав.

 

Горя тогава в тиха нежност

Към всичко живо във света

И в светлоструйна безметежност

Разцъфва моята мечта.

 

                          * * *

Усмихни се, усмихни се, майко моя,

Ти, която не познаваш радостта,

С черна кърпа забрадена отдавна,

Че земята ти погълна челядта.

 

Ето, аз съм тук при тебе здрав и силен,

Изостанал бор самотен от гора,

В която черна брадва е вилняла,

Буен пламък догорял е до искра.

 

Приюти се в мойте клони, птицо бледна,

Ти не можеш над пожара да летиш,

Че перата си изрони в скръб и мъка

Мъртъвците ненагледни да красиш.

 

Усмихни се, и повярвай във живота. -

Пак гората буйни листи ще развий,

И ще слее звуци дивни в химн

                                           Тържествен

Твойта мъка благородна да  разкрий. 

 

Вземете и вие някоя книга на Йордан Ковачев!

Автор-Теодор Иванов