Българският учител

    Учител – това не е престиж, това е тежък Христов кръст. Цената на жертвата да бъдеш учител е несъизмерима с нищо известно нам. Цената на труда и усилията остава незаплатена. Болката в учителското сърце отдавна не е просто стаена, тя е вик и стон, но без отговор. Една професия, в която въпросът „Струва ли?“ тежи със страшна сила, а отговорът е болезнен. Останал без подкрепа и поруган, българският учител се бори за хляба си, бори се да оцелява в среда по-тежка и от тази в истинската пустиня.

    Толкова много хора оставиха тази професия с болка и разочарование, с горчив привкус и стаена обида. Малцина я напуснаха удовлетворени в последните 10-15 години. Да кажем, че облекчението да не влизаш вече в класна стая е по-голямо от носталгията по това време. Не бива да е така. Но е така, за жалост. И колкото повече обществото си затваря очите, толкова повече прави ямата на неграмотността по-голяма. Надежда за истинска и ползотворна промяна почти не остана в нас, учителите. Дори и сред младите като мен.  

    Заблудите зад т.нар. „иновации в образованието“ са, че могат да трансформират една система, която вече е прогнила. Спасяваме фасадата, а основата е съсипана. Т. нар. от мен козметични промени в образованието са прах в очите на родителите и обществото като цяло. Постоянно се говори за промени в образованието, за добри практики, а резултати пак няма. Не вярвам и да има, ако само фокусът е върху работата и задълженията на учителите, но не и върху състоянието на повечето български семейства. Най-малката обществена единица – семейството, няма вид на опора за доста деца. Самите родители не са авторитети за децата си и децата им ги приемат като хората, които задоволяват техните първични нужди. Някои родители може би наистина не могат да задоволят повече от първичните нужди на отрочетата си.

    И нека политиците не ми минават с номера за увеличаването на учителските заплати с цел тяхната стимулация. Смешно е и унизително. Ако се замислите трезво, всичките досегашни „увеличения“ на учителските заплати не могат да заплатят нарастващата лавина от безумни и излишни административни задължения. Ние сме чиновници, драги господа, не преподаватели! Роби сме на една бюрократична система, която затъпява не само децата, но и учителите. Убиват капката творчество, която все още искат някои от нас да съхранят. Образът на възрожденският учител, който трябва да ни е за пример, няма общо с българския учител от XXI век. Но все си казвам: това е държавна политика и тя се справя много добре с осакатяването на мозъци.

    Достойнството на българския учител остана в калта, остана в дълбоката тиня. Чудя се нашите възрожденски даскали какво ли биха казали за образованието ни днес. Ще имат ли думи за казване въобще?

    За себе си мога да кажа, че за сега оставам в това блато образователна система. Моята борба не е приключила. Надявам се да надвия обстоятелствата и да си кажа, че това усилие си е струвало. Дано само да не се обвиня един ден за извършването на велика глупост към мен самата.

*Есето е отговор на предизвикателството, отправено от г-жа Боряна Коралиева, учител по БЕЛ, към пещерската писателка Николина Барбутева да напише есе, посветено на българския учител.