"Истинското съвършенство на човека е не в това, което има, а в това, което е" - Оскар Уайлд (есе на Николина Барбутева)

   Повечето хора смятат, че за да бъдеш отличаващ се, да си силен, да имаш власт над себе си и околните, означава да имаш и то в материален аспект. А какво се крие в душата ти и кой те гледа всеки ден от огледалото не е въпрос, на който си струва да дадем категоричен отговор. Това е сякаш толкова незначително …

   Да откриеш себе си и да преминеш през битките, които ще те направят човек, е дълго пътуване. Променяш се и вярвам, че преоткриваш същината си. В младостта си сме по-склонни да вярваме, че това, което имаме ни определя. Все се борим нещо да натрупаме и да докажем. Проблемът е, че повече обръщаме внимание на това, което имаме, а не на това, което сме. Смятаме, че хората са способни да виждат само онова, което притежаваме, а не онова, което носим в сърцето си. Мислим си, че ще бъдем оценени по-високо, ако демонстрираме благосъстояние, но както обичаме да казваме „по дрехите посрещат, по ума изпращат“. Околните биха били много по-впечатлени от това, което сме, отколкото колко много имаме в материално отношение.

   Но вярвам, че с времето всеки достига този извод. Научаваме се да ценим повече себе си и онова, което е в нас, от всичко външно, с което искаме да покажем излишен реквизит на сцената на живота. Показността е до време, а ценностите вечни. Би било безкрайно полезно тази мисъл да заживява в нас и да я следваме, колкото се може по-отрано, за да не учим уроците си по трудния начин. Да, някои ще кажат, че трудният начин е болезнен, но по-добре него, отколкото да се пазим и да не бъдем наранени от живота. Аз смятам, че по-мъдро е да не предизвикваме някои събития, ако можем да си ги спестим. Не е нужно животът да ни сломи първо и после да осъзнаем кои приоритети са по-ценни. Само дълбоко заблуденият или нарцистичен човек може да си помисли, че външната обивка на нещата винаги ще е атрактивна за нас и за другите. Позьорството не те прави съвършен. А доколко и съвършенството е постижимо или е пък една химера, е отделна тема.

   Имала съм и аз своите периоди на заблуда, че трябва да се старая все да трупам. Да, видимото те прави по-уверен, по-стабилен, дори дава и свобода в известна степен, но вътрешно такъв ли си или душевните ти опори се клатят? Колко богати, но тъжни хора познаваме? Сещате се вече за имена, нали? Имаш, а всъщност нямаш. Не е ли лудост? Или сладка заблуда? Но пак повтарям, всичко е етапи. А и светът е толкова преходен, че колкото и да имаш, всичко за миг може да се стопи като кубче лед.

   Когато става въпрос за човешки качества и най-вече за добрини, душевността е онази, която има само значение. Когато вътрешният ни свят е добър, сме склонни да помагаме материално и морално. Истинското съвършенство лежи в човещината и само тя може да преобръща. Егоизмът иска да трупа и то да трупа за себе си. Това е порок, който погубва моралната ни стойност. И като всеки порок е пристрастяващ, а ние му даваме винаги разумни оправдания защо е в нас и защо му се подчиняваме.

   В Съдния ден на преден план ще стоят делата ни и каква стойност имат те, а не богатствата, които днес са тук, а утре ги няма. Тях не можем да вържем за себе си. Те са част от материалния свят, а ние от духовния. Когато падне всичката шармантност и се оголи душата ни, по-добре да имаме такава. Защото и красивите тела, които имаме ще изчезнат, но непреходната душа ще е това, което ще ни гарантира вечността.