147 г. от гибелта на Васил Левски

Представяме на Вашето внимание есето "Народе???" на Николина Барбутева, посветено на 147 г. от гибелта на Апостола. 

"Народе????"

   Всяка една дума, която би обрисувала Левски, ще бледнее пред святата му и чиста личност. Революционер, родолюбец, истински българин са синонимите, които могат да окачествят тази фигура. Историята ни никога не би била същата без Левски. Идеята за Освобождение – също. Той е от онези, за които Ботев е писал, че „свестните у нас считат за луди”, а колко малко са тези „луди” бих добавила аз. За да живееш живота на Левски, трябва да изживееш една лудост и то сам. Защото и в борбата и на бесилото си той е останал сам, но смелост и себеотрицание не са му липсвали. Дори е възможно сетния си час да е напускал с усещането, че делото му е изпълнено, че цената, която плаща, си е струвала. Левски никога не е търсел сигурността, не се е осланял на нея, не я виждал като възможна опция за себе си, защото тя не води към свободата.

      Малкото тефтерче на Левски е било винаги обект на задълбочени изследвания, но най-провокиращото в него си остава репликата „Народе????”. Какво ли е искал да каже с нея се питаме и днес. Какво се крие зад нея – объркване, призив, упрек, съмнение към народа или пък скритата болка на Апостола към неговия народ? Какво е виждал Левски в българския народ през втората половина на XIX век? За мен това са думи, изпълнени с агония. Апостолът е съзирал бездействието и равнодушието на мнозина от своите събратя. Изпитвал е чувството на самота в името на каузата, на която се е посветил. Отчаяние, че малцина биха се жертвали, защото покорната глава сабя не я сече, защото сигурността не носи свобода, но носи спокойствие.

      „Народе????” е болката на Апостола. България е неговата любов, но народът й е неговата болка. Слепотата на този народ, страхът му, който е по-голям от робския хомот. Народът и неговото безхаберие са болката на Левски, която е кървяла със страшна сила в душата му. Смъртта не е била страшна за него, та той я виждал през целия си живот. Когато влизаш в революцията, ти знаеш, че утрешният ден може да е мираж за теб. Затова е по-добре да не оставяш семейство след себе си, което да те оплаква. Сигурно за това Апостолът не се задомява, защото негова невеста си е останал този страхлив и готов да го предаде народ.

     Ако Левски бе пред мен и в лицето ми изречеше „Народе????” как ли бих се почувствала? Бих го изтълкувала като „Както ти даваш и правиш за България , къде е твоят принос?”. Може би моят принос е, че останах тук и избрах да живея в страната, която много малко се е променила от времето на Левски. Реших като Апостола да приема и безусловно да обикна земята, която ме е родила. Да простя на народа ми неговите слабости, които повече от два века не е преодолял.

     Поставям си въпроса накъде вървим, ако всеки избере да напусне родината и колко малко живот й остава, ако гледаме само своето, а не общото. Не за такава България умря Левски. Той умря за свобода, равенство и братство. Той искаше да ни остави не просто народ, а братя и сестри. Не просто свободни, а единни, защото не вярата и езикът ни правят народ, а единството, претворено в една чиста и свята република.