Николай Терзийски-специален гост в рубриката "За Пещера с любов"
c
Николай Терзийски е специалният ни гост в рубриката "За Пещера с любов"
Роден е на 28.06.1983 в Смолян. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Има магистърска степен от Философския факултет на университета.
Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017 г. „Отлъчване“ е избрана от интернет сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през 2017 г. Романът печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018. „Отлъчване“ има и номинация от наградите „Перото“ - за принос към българския литературен контекст.
С романът “Отлъчване” Николай Терзийски гостува на пещерските читатели през 2018 г.
През март 2019 г. излиза вторият му роман, озаглавен „Хроники на неведомото“
В интервюто си за предаването "Нощен хоризонт" на Българското Национално Радио от 14 април 2019г., Николай Терзийски изказа своите горещи благодарности на библиотекарката от Пещера Богдана Сиракова.
Със специалното му разрешение публикуваме фрагмент от "Хроники на неведомото"
Беше в края на септември, когато с теб се качихме на самолета за Америка. Полетът бе с прекачване през Амстердам. Усещах, че си неспокойна от самото начало – за разлика от мен, ти пътуваше с цел да емигрираш.
Носех малко багаж и даже ти бях предоставил част от куфара си, защото ти не искаше да летиш с повече от един, за да не будиш подозрения. Но когато пристигнах в квартирата ти, готов за път, и моите дрехи (наред с официалния костюм) бяха „уплътнени“ от твоите рокли, дънки, тениски и потници... и... (още по-притеснително!) сутиени и бикини, аз си мислех, че онзи Калин трябва наистина да ми бъде благодарен за услугата. Или аз на него?
Ти беше облечена с рокля, която покриваше представата ти за „лека и удобна“, но не и бедрата ти, които неволно (или волно?) се допираха в моите, а ти заспиваше на седалката в самолета с лека усмивка. Левият ти крак рисуваше все по-бавно, укротяваше се, замираше постепенно като махало на спиращ часовник, а когато спря да танцува, аз се осмелих да погледна как гърдите ти, за които оптимистът би казал, че са наполовина показани, а песимистът – че са наполовина скрити, се повдигат ритмично от дълбокото ти, спокойно дишане.
Не се бяхме виждали след интервюто в посолството, но няколко пъти, в опразнената от стъпките на Яница мансарда, легнал в своята част на спалнята, си бях фантазирал... в полилея над себе си виждах извивките на раменете ти, танца на крака ти... естествено, и гърдите ти, при това още по-оптимистично настроени. Онова лято не посмях да си купя къпини, въпреки че ги обожавам. Не хапнах къпини нито веднъж, защото щяха да ми напомнят за устните ти.
Когато вторият полет ни издигна над Атлантическия океан, ти отново заспа. Аз си пуснах филм. За някакви киборги. Надявах се да прихвана някой от гласовете в слушалките, защото се опасявах, че говоря с тембъра на един футболен коментатор, когото бях слушал предишния ден...
Разбрах, че съм заспал чак когато се стреснах от стюардесата, която минаваше и предлагаше храна и питиета. Ти също се бе събудила и докато левият ти крак рисуваше сюрреалистична картина във въздуха, очите ти гледаха през илюминатора. „Ела да надникнеш! Сигурно е Гренландия. Толкова е вълнуващо, толкова е прелестно!“ С тези думи ти се отмести назад и с ръка ме подкани да се надвеся над теб, над твоите гърди, за да видя Гренландия. Наистина беше вълнуващо. И прелестно. Макар че и до днес не съм виждал Гренландия, Силвена. И не съжалявам.
През остатъка от пътуването говорихме за „The Endless River“ на „Пинк Флойд“, за романите на Мураками, за филмите на Дейвид Линч, за кризата с бежанците, за изборите в Гърция, за родното ти село в Родопите...
– ...ако не ми потръгне в Америка, ще отида да си живея там с майка ми, селото е на върха на един хълм и се вижда почти цялата планина, вълшебно място е... на четири часа от Недрата, нали знаеш онази пещера, тракийското светилище...
...а аз се отпуснах облекчено в момента, в който чух дрезгавия си металически глас, попит от киборгите.
Осъзнавах, че имам само още няколко часа със своята годеница, преди да я поднеса на този Калин, когото мразех с цялото си сърце. Ти държеше годежния пръстен в чантичката си, защото след интервюто по пръста ти се бе появил дразнещ обрив от некачествения метал. А коментарът ти беше: „Вече плащам цената за този бърз и необмислен годеж“. Все пак го пазеше, защото на летището също щяха да ни интервюират и тогава ти за втори и последен път щеше да се представиш като моя годеница. Чудех се дали още веднъж ще ми позволиш да вкуся онези къпини...
Пътувахме над безкрайния океан. Във вечния ден. Не се свечеряваше, защото се движехме заедно със слънцето. Някъде назад, в София, вероятно бе станало нощ, но тук, при нас, денят не свършваше.
Там, сред хипнотизиращия грохот на самолетните двигатели, под изкуствения въздух на климатичните инсталации, заобградени от хора, стотици хора, от думи, стотици хиляди думи, изречени на десетки езици от всякакви координати на земното кълбо, излезли изпод месестите и плътни устни на дебелата черна жена от Куба, облечена с потник на цветя, изпод стиснатите ехидно зъби на плешивия червендалест холандец или датчанин, изпод широката усмивка на американско момиче с несъразмерно голяма глава...
Там, където филмът с киборгите беше започнал отначало и те продължаваха да се взират в мен от екрана със своите червени метални очи, където стюардесите разнасяха безплатни храни и напитки, безплатни погледи и усмивки, където светът не съществуваше, той бе само спомен за нещо необяснимо...
Там пътувахме ние, носени на крилете на вярата, движехме се напред, но и оставахме на място, защото какво е онова под нас, този син океан, не е ли просто една идея, представа...
Там чух за първи път онези думи...
„Чувствам се лека с теб, като в безтегловност.“
Лека... с теб...
Ювелирен, изящен глас, сътворен от далечните неведоми песни на звездите...
Безтегловност.
Облаците са някъде под нас...
В безтегловност сме, нищо не може да ни свали обратно долу, там, където крачехме, преди да се срещнем, можем да оставим онзи свят долу да си се върти до безкрайност, хората да си говорят около нас на непознати езици, киборгите да се взират в нещото, което някога бяхме... защото ние сме вече друго. Ние. С теб.
И сега пиша за теб, Силвена, за теб пея и за теб дишам. Но знам, че те няма. Гравитацията те привлече и погълна в утробите на Земята.
Теб и твоята коса с цвят на борова кора, лицето, на което се синееха онези морета в юнска вечер, озарени от изгрева на слънцето, усмивката на малките ти сочни устни... с вкус на къпини.